Причините за възникване на тестикуларни тумори е неизвестна, но съществуват редица предразполагащи фактори за възникване на това заболяване. На първо място това е задържаният тестис-крипторхизъм. Известно е, че рискът за възникване на тумор в задържан тестис е до 40-60 пъти по-голям. Други вероятни причини за възникване на тумор на тестиса могат да бъдат травма, особено хроничната травма  при някои спортове, нарушен хормонален баланс, канцерогенни и лъчеви фактори на околната среда.

Туморът на тестиса по своя произход се разделя на три групи. Най-чест е вариантът който произлиза от семенните каналчета на тестиса и е 96-97% от общия брой. Разделят се на семиномни и несеминомни тумори. 2-3% от туморите на тестиса произлизат от стромалните клетки на тестиса, отговорни за хормоналната му функция. И 1% съставляват смесените тумори. Хистологичния вариант предопределя и местата където дава разсейки(метастази) рака на тестиса, като най-чести за регионалните лимфни възли-85%, бял дроб-30%, черен дроб-7% и кости-2%.

Клиничните симптоми на заболяването в началото са твърде оскъдни. В много от случаите първият симптом е увеличаванто на обема на тестиса. Това става без видима причина и нерядко се опипва грапава възловидна, неболезнена структура по повърхността на тестиса. Болката в тестиса е рядък симптом и се явява при по-напреднали случаи. Нерядко се среща и симптоматично хидроцеле или хематоцеле. В редки случаи могат да бъдат водещи оплакванията от метастази на тестикулани тумори, което налага винаги търсене на първичното огнище.

Обективното изследване на болния е основния метод за поставяне на диагнозата. Тестисът е едниственият паренхимен орган, който позволява директна палпация и дава възможност за откриване на заболяването в ранен стадий при преглед или самонаблюдение. Туморът представлява неравна, възловидна и надигната над гладката структура на тестиса формация. От образните методи на изследване най-бързо и достъпно е ехографията. Изясняването на стадия на заболяването се извършва чрез компютърна томография, магнитен резонанс и рентгенография на бял дроб.

От особена важност са изследването на туморни маркери при карцинома на тестиса. Това са алфа-фетопротеин( AFP) и човешки хорионгонадотропин(HCG). Те се позитивират при около 75% от случаите на рак на тестиса и имат голямо диагностично, прогностично значение. Наличието на позитивни туморни маркери подкрепя диагнозата рак на тестиса, но не я доказва, както и липсата им не отхвърля рак на тестиса. Наличието на положителни туморни маркери се използва и за контрол на лечението.

След поставяне на диагнозата тумор на тестиса, първата стъпва е хирургичното лечение. Извършва се радикална орхиектомия, като се отстраняват тестиса заедно със семенната връв. При несигурна предоперативна диагноза може да се извърши отворена биопсия на тестиса с бързо хистологично изследване на взетия материал. При потвърждение на диагнозата се пристъпва към отстраняване на тестиса.

Следоператвното лечение на рака на тестиса много зависи от хистолгичния вариант и стадия на заболяването. Пациентитие се подлагат на комбинирана химио- и лъчетерапия. Като схемите и препаратите се определят от вида на тумора и стадия на заболяването. Прогнозата също е тясно зависима от вида и стадия на заболяването. Най-често варира от благоприятна при семиномните тумори в начален стадий до песимистична при хорионкарцинома.

В заключение, карциномът на тестиса е тежко заболяване, засягащо млади мъже в активна възраст и с голяма социална значимост. Успешното му лечение при ранни стадии предопределя запознаването на младите хора със заболяването и обучението им за самоизледване. Това ще помогне в значителна степен за откриване на заболяването в ранни стадии и успешното му лечние с добра прогноза за живот.

Автор на статията : Д-р Ведат Сабриев

Университетска болница „ Александровска” – Клиника по Урология, София

Всички публикувани материали имат чисто информативен характер и не могат по никакъв начин да заменят лекарската консустация и преглед. Самолечението и късната диагноза могат да имат фатални последици за вашето здраве.

Ракът на бъбрека произлиза от епителните клетки на бъбречните каналчета. Туморът представлява мекоеластична формация с белезникат-бледожълт цвят. Средно нараства с 0,5-2см. на година, като понякога може да достигне до големи размери (над 20 см. дори и повече), тъй като в началото той не дава почти никакви симптоми и често се открива случайно.

От рисковите фактори най-честата причина е тютюнопушенето. Като имат значение както продължителността, така и броя цигари на ден. Други вредни фактори са различните йонизиращи лъчения,често използвани в миналото за диагностика на бъбречни заболявания. Множество други химични канцерогени също имат значение за развитие на бъбречен рак при излагане на тяхното въздействие за продължителен период от време. В последните години се установи и фамилно предразположение към развитие на рак на бъбрека. Като се наблюдава увеличена честота на заболяването в дадена фамилия и ранното развитие на заболяването.

Както вече казахме, по-горе, в началните стадии туморите на бъбреците няма специфични симптоми. Нерядко те се откриват случайно при образни изследвания проведени по друг повод. Много често диагнозата закъснява, понеже много от началните симптоми не са специфични и се отдават на други причини. Специфичните симптоми се проявяват при по-напреднали стадии на забоялването, когато може да се наблюдава т.нар. “Класическита триада” – кръв в урината, болка в областта на бъбрека и опипваша се туморна формация. Те могат да се срещат както самостоятелно, така и в комбинация. В редки случаи може водешите симптоми да са от страна на метастазите на рака на бъбрека или част от т.нар. паранеопластичен синдром. В него се включват неспецифични оплаквания като загуба на тегло, лесна уморяемост, гадене и повръщане и др., като всички те имат насочващ характер.

В съвременната урология, диагнозата тумор на бъбрека се поставя чрез образни изследвания. Те влизат винаги в съображение при съмнение на тумор на бъбрека. Най-бързото, безвредно и с достатъчна диагностична достовеност изследване е ехографията на бъбреците. Почти винаги това е изследването, което насочва и открива заболяването. Поради широката си достъпност и безвредност, е редно да се прави рутинно ултразвуково изследване на бъбреците при всяко съмнение за туморен процес, както и при всяко посещение при уролог по друг повод. Това дава възможност в последните години да се откриват немалко случаи в начален стадий, в който както се подразбира – лечението е най-ефективно и радикално.

Тъй като диагностичните възможности на ехографията, все пак са ограничени, при съмнение за туморна формация от нея, би следвало да се направи допълнително образно изследване с по.голяма точност и диагностична стойност – скенер или магнитен резонанс. Може да се каже, че това са двата образни метода с най-голяма достоверност за откриване и доказване на тумор на бъбрека, като те ни дава информация не само за раположението и големината на тумора, а и за евентуално наличие или липса на инвазия в съседни тъкани и органи. Те дават отговар на въпроса дали има засегнати лимфни възли и/или наличие на туморни разсейки в долната празна вена. В комбинация с йод-контрастни вещества се съди за кръвоснабдяването на тумора и функцията на срещуполжния бъбрек.

Както и при другите ракови заболявания, така и ракът на бъбрека в един момент от развитието си дава разссейки (метастази) – най-често това са белия дроб, регионалните лимфни възли, костите, надбъбречни влези и черния дроб. За съжеление, при поставянето на диагнозта тумор на бъбрека в около 25-40% от болните вече има явни или скрити метастази, като редки случаи симптомите от метастазите в други органи могат дори да изпреварят симптомите от основното заболяване. Обикновено, метастазирането е свързано с размера на тумора, въпреки че няма точна корелация между големината му и развитието на метастази и е възможно тумор с големи размери да не е дал метастази както и обратното.

Лечението на рака на бъбрека е оперативно – т.нар. нефректомия или отстраняване на целия бъбрек, като то е  най-ефективно в началните стадии, когато тумора е под 3-5см. и на практика няма никаква съпровождаща симптоматика. Това най-често са описаните по-горе случайно открити по друг повод тумори, когато дори могат да се извършат и органсъхраняващи операции, като се отрани само тумора и се запази бъбрека.

Самата операция, може да се извърши чрез различни достъпи до бъбрека (лумбален или трансперитонеален), като избора на достъп и обема на оперативната интервенция се определят от уролога събразно всеки отделен случай. Целта е да се извърши максимално щадяща и едновременно радикална операция, като в случаите когато е възможно тя да бъде органосъхраняваща. В последните години с напредване на технологиите, отворените класически операции при рак на бъбрека отстъпват пред по-малко инвазивните ендоскопски (безкръвни) операции. Предимствата са по-малка оперативна травма, по-бързо възстановяване при запазена радикалност на операцията.

В по-напреднали случаи оперативното лечение може да се предхожда от емболизация на артерията на засегнатия бъбрек. Манипулацията цели прекъсване на кръвотока на засегнатия бъбрек, с което се спира растежа на тумора и в него започват процеси на некроза. Това води до намаляване големината на тумора и улеснява самата операция. Обичайно оперативното лечение 15-30 дена след емболизацията. В много напреднали случаи, които не подлежат на оперативно лечение това може да е единственото терапевтично лечение с палиативен характер.

За съжаление рака на бъбрека е слабочувствителен към химиотерапия и практически нечувствителен към лъчетерапията. В процес на разработка са други начини за постоперативно лечение, като главни направления са имунотерапия.

Като цяло прогнозата при рака на бъбрека се счита за неблагоприятна. Това се обуславя от агресивността на тумора и скрития растеж за дълъг период от време. Преживяемостта зависи пряко от стадия на заболяването. Ранното откриване и адекватно проведено лечение в последните години значително увеличиха преживяемостта след оператното отстраняване на тумора на бъбрека.

Автор на статията : Д-р Ведат Сабриев

Университетска болница „ Александровска” – Клиника по Урология, София

Всички публикувани материали имат чисто информативен характер и не могат по никакъв начин да заменят лекарската консустация и преглед. Самолечението и късната диагноза могат да имат фатални последици за вашето здраве.

Причините за образуването на бъбречните камъни са множествени и най-често комбинация от няколко предразполагащи фактора. Наблюдава се комбинация от различни биохимични и анатомични фактори (състав и киселинност на урината, реакция на урината  (ph), намалено отделяне на вещества подтискащи кристализацията на урината), наличие на уринарни инфекции и предразполагащи фактори на средата ( климат, режим на хранене, питейна вода, медикаменти ).

Клиничната картина на бъбречно-каменната болест се определя от големита, броя и местоположението на камъните. Често заболяването протича безсимптомно за големи периоди от време. Най-честият симптом е бъбречната колика. Болният се оплаква от внезапна, силна, непоносима болка в поясната област, която не се влияе от положението на тялото. Причината се дължи на спиране на отока на урината от камъка, което води до разпъване на капсулата на бъбрека и до болка.

Основните диагностични методи при бъбречнокаменната болест са образните изследвания. Те влючват ултразвуковото изследване на бъбреците (ехография) и рентгенови методи (ренгенография на бъбреци, уретери и пикочен мехур, венозна урография, компютърна томография). Те ни дават възможност за точно определяне на местоположението на камъка, неговите размери и предполагат неговия състав.
От особена важност са камъните, които са в уретера. Те предизвикват прекъсване на отичането на урината от бъбрека, спиране на функцията му и разширение на бъбречното легенче. Състоянието се нарича хидронефроза и изисква бързи мерки за отстраняване на препятсвието и възснаовяване функцията на бъбрека.

Съвременният напредък в технологиите и материалите позволи конструирането и въвеждането на високопрецизна техника за минимално инвазивно (безкръвно) и ефективно разбиване на камъните в уретера. Най-съвременната тенденция е използването на ендоскопска апаратура (уретероскоп) за достигане до камъка и разбиването му чрез лазер. Предимствата на метода са минималната инвазивност и високата ефектичност, които го правят предпочитан метод при лечението на камъните в уретера .

Показани за разбиване с лазер са всички камъни в уретера. Чрез успешното комбиниране на различни видове уретероскопи са достъпни всички части на уретера. Манипулацията се извършва в болнична обстановка, под анестезия и се понася добре от пациентите. Минималната инвазивност е причина за нисък процент усложнения и минимален болничен престой. Отделните фрагменти от разбития камък най-често пациента елиминира спонтанно. Нерядко при по-тежки и запуснати случаи се налага и временно ендопротезиране на уретера чрез стент. Снимка 4.

Поради множеството предимсва които предлага и ниския процент усложнения ендоскопското разбиване с лазер се превръща в основен стандарт за лечение на камъните в уретера. Напредъкът в технологиите правят метода все по – достъпен и с все по – широко разпространение.

Автор на статията : Д-р Ведат Сабриев

Университетска болница „ Александровска” – Клиника по Урология, София

Всички публикувани материали имат чисто информативен характер и не могат по никакъв начин да заменят лекарската консустация и преглед. Самолечението и късната диагноза могат да имат фатални последици за вашето здраве.

Ракът на простатната жлеза съставлява над  98% от злокачествените новообразувания на този орган и е с характеристика на аденокарцином. Характерно за него е бавното му и безсимптомно в началото развитие, като голяма част от мъжете не подозират за съществиването му, докато не се проявят късните симптоми на заболяването – затруднено уриниране, болки в кръста и костите, патологични фрактури на кости.

Диагностициран в ранен етап, ракът на простатата е напълно лечим чрез радикално хирургично лечение и брахитерапия. Дори при по-напреднали стадии при навременно поставена диагноза, чрез консервативно хормонално и лъчелечение процеса може силно да бъде забавен и влезе в ремисия. Днес съществуват достатъчно надеждни методи за ранен скрининг и откриване на злокачствените заболявания на простатата в начални стадии, което позволява пълното излекуване на пациента. На задължителен скрининг подлежат всички мъже над 50г., независимо дали имат оплаквания от страна на пикочо-половата система.

За сега най-точният и единствен метод на доказване на простатния карцином е биопсията на простатата. Най-разпространена е трансректалната tru-cut биопсия, извършвана под ехографски контрол. Взетият по този начин материал се изпраща за хистологично изследване, при което се търсят атипични и ракови клетки в простатата. Изследването не е болезнено, извършва се най-често под локална анестезия със специален биопсичен пистолет и се понася добре от пациентитие.

Показание за биопсия е всяко съмнение за рак на простатата. Поради безсимптомното  протичане в началните стадии водещи са скрининговите методи за ранно откриване на карцином на простатата. Препоръчва се ежегодно провеждане на преглед при уролог, който задължително влючва изследване PSA, трансректално туширане на простатата и трансректална ехография на простатата. Случаите съмнителни за наличие на рак на простатата са PSA над 4,0 ng/l, находка при палпирането на простатата и наличие на суспектни зони при трансректалната ехография. При нужда могат да се направят скенер и магнитен резонанс на простатата. При суспектни за рак данни, биопсията на простатата трябва да се извърши в най-кратки срокове.

Подготовката за биопсия включва задължителния минимум от параклинични изследвания както при всяка по-лека хирургична интервенция. При прием на медикаменти намаляващи съсирваемостта на кръвта е редно те да бъдат спрени няколко дни преди интервенцията. В дена на интервенцията тезовите резервоари трябва да бъдат изпразнени.

Манипулацията се извършва най-често в странично положение на тялото, със свити в коленете крака. Под ехографски контрол се вземат малки парчета от суспектни зони на простатата. Пациентите понасят добре манипулацията, като остават за наблюдения в болнична обстановка 2-4 ч. след приключването и. В редки случаи се налага до 24 ч. болничен престой. Препоръчва се провеждане на перорална антибиотична профилактика с продължителност 5-7 дни.

Усложненията при биопсия на простата са редки – 3-5%  от случаите. Могат да бъдат кървене от ректума (ректорагия) или при уриниране (хематурия), които се преодоляват консервативно и в много редки случаи налагат хирургично лечение. Възможно е преходно затруднение в уринирането и много рядко пълна ретенция на урината, които са преходни, отзвучават в рамките на 3-7 дни, а при ретенция на урината може да се наложи и поставяне на уретрален катетър за няколко дни. В някои случаи може да се наблюдава възпалениe на простатата с повищаване на температурата, отпадналост – лечението е с широкоспектърни антибиотици.

Поради високата си диагностична стойност, безопастност на провеждането и възможността за ранно откриване, биопсията на простатата трябва да се провежда без отлагане във всички случаи със съмнение за рак на простатата. Навременно поставената диагноза и съвременните хирургични техники позволяват пълно излекуване и високо качество на живот при ранните стадии на рак на простатата.

                                                                              Автор на статията : Д-р Ведат Сабриев

          Университетска болница „ Александровска” – Клиника по Урология, София

Всички публикувани материали имат чисто информативен характер и не могат по никакъв начин да заменят лекарската консустация и преглед. Самолечението и късната диагноза могат да имат фатални последици за вашето здраве.

Простатната жлеза е част от мъжката пикочополова система. При млад мъж простатата е с форма и размери на кестен – около 20 куб.см. Разположена е под пикочния мехур и пред ректума. Тя обгражда като маншон началото на уретрата – канала, който отвежда урината навън от тялото. Тази позиция обяснява проблемите с уринирането предизвикани от увеличената простата.
Простатата може да се раздели на 2 зони:
- централна зона – която обвива уретрата,
- периферна зона – останалата част

Простатата представлява съвкупност от жлезни елементи, наречени ацини (30-50 на брой). Тези ацини са съставени от поддържаща тъкан (гладкомускулни влакна, кръвоностни съдове) и жлезисти елементи, които секретират простатния секрет. Секретът се отделя непрекъснато и се изхвърля чрез урината. При полова възбуда обемът му се увеличава. При еякулация секретът се смесва със сперматозоидите идващи от тестисите и заедно със секрета на семенните мехурчета образуват семенната течност – спермата. Просатания секрет представлява 25-35 % от обема на еякулата. Той играе основна роля в оплодителния процес чрез активацията на спрематозидите, които преди да се смесят с него са неподвижни.

Причините за развитието на аденома на простатата все още не са напълно изяснени. Простатната жлеза се състои от 2 вида жлези – периуретрални (разположени около уретрата) и периферни, които практичестки изгаждат простатната жлеза. Аденомът на простатната жлеза, представлява доброкачествено, хиперпластично (т.е. увеличаване на броя) разрастване на периуретралните жлези, от където идва и името – доброкачествена простатна хиперплазия. То няма нищо общо с рака на простатната жлеза, който представлява съвсем различно заболяване, с различна (почти липсваща) клинична картина и със съвсем различна прогноза. Размера на простатата прогресивно нараства, за сметка на периуретралните жлези и от нормалните 20 може да достигне до 100 и повече куб.см.

Два са основните фактора, от които зависи уголемяването на простатата – възраст и наличие на мъжки хормони – аденома на простатата не се среща при евнуси, а също така се наблюдава регресия на заболяването след премахване на тестисите. Смата се, че дериватът на тестостерона – 5-алфа-дихидротестостерон (DHT) е основният хормом, свързан с регулацията на простатния растеж и чиято концентрация в човешки простатни жлези с хиперплазия е значително по-висока.

Разрастването на простата води до притискане и стеснение на уретрата, която праминава през нея, което е причината за т.н. обструктивни симптоми – това са симптоми на запушване или симптоми свързвани с изпразването на пикочния мехур. Мускулатурата в стената на мехура, трябва да се “бори” с все по-голямото съпротивление, за да се евакуира урината от него.

Най-честите обструктивни симптоми са:

- Забавено начало на уринирането – много често уринирането не започва веднага и на пациентите им се налага да се напъват, да пускат водата от чешмата с надеждата да провокират уринирането. Този симптом е особено характерен сутрин след ставане.
- Прекъсване на струята по време на уриниране.
- Слаба струя – понякога струята е по-тънка от обичайното – от тук произлиза и приказката, с която се шегуват възрастните мъже “Да гледаш надалеко и да пикаеш наблизо”.

- Остатъчна урина – след уриниране, пациента има чувството, че не се е “доизпикал“, че нещо е останало в пикочния мехур. Много често, след 10-15 минути пациетните отново отиват да уринират. Понякога остатъчната урина може да достигне значителни количества – 200-300….1000 ml. и повече.

- Ретенция на урината (задръжка на урината) – това е невъзможността за самостоятелно изпразване на пикочния мехур. Тя може да настъпи постепенно, с нарастване на количеството остатъчна урина = т. нар. хронична задръжка, или внезапно с мъчителни и безполезни позиви за уриниране = остра зъдръжка, когато се налага катетеризиране.

Другата голяма група симптоми са т.нар. възпалитилни симптоми или такива свързани с резервоарната функция на пикочния мехур – с една дума, мехура не “понася” урината в него:

-Нощтно уриниране – това е много чест симптом, моного характерен за аденома на простатната жлеза. Много рядко имаме клинично изавен случай на ДПХ, без поне 2 ставания нощем.
-Често уриниране – особено през деня, в интервали по-малки от 2 часа.

При напредване на заболяването, в следствие на затруднената евакуаторна функция на пикочния мехур и застоя на урината в него се появяват и т.нар. усложнения от ДПХ. Това са конкременти в пикочния мехур, застой на урината в бъбреците, чести инфекции, кръв в урината и др., които много често налагат оперативно лечение.
Не всички симптоми са налични при всички пациенти. При едни преобладават обструктивните, при други възпалителните. За тази цел е създаден специален въпросник – Международен простатен симптоматичен индекс (IPSS), които се попълва от пациента и чрез който се предава количествена оценка (цифра) на всички описани по-горе симптоми. Той позволява до голяма степен да се стадира заболяването, както и в последствие за оценка на лечението.

Надяваме се тази статия да е била интересна и информативна за вас, без да ви отегчава. Разбира се, тя разкрива съсвсем малка част от проблематиката на аденома на простатната жлеза и не замества една урологична консултация. Проблемите с диагностиката и лечението на ДПХ ще разгледаме в следващи статии.

Автор на статията: Д-р Васил Василев – Уролог
Университетска болница “Александровска, Клиника по Урология, София

Хидроцелето

Вроденото хидроцеле е следствие на непълно затваряне на комуникацията межди коремната кухина и обвивките на тестиса при новородените. Затова се наблюдава промяна в размера на хидроцелето при различни състояния на детето. При плач или след нахранване хидроцелето се увеличава, а в покой намалява. Голяма част от случаите на вродено хидроцеле изчзват с порастването на дете и не се налага допълнително лечение.

Придобитото хидроцеле се наблюдава в по-напреднала възраст и може да бъде симптоматично и идиопатично (без видима причина ). Симптоматичното хидроцеле възниква в следствие възпалителни заболявания на тестиса, травми или тумори на тестиса и може да премине при отстраняване на основната причина. Идиопатичното хидроцеле е с неизяснен произход и се дължи на нарушение в образуването и абсорбцията на течност между обвивките на тестиса. Усложненията, които предизвиква хидроцелето са нарушения във функцията на тестиса в следствие увеличеното налягане върху него,  дискомфорт и болка в самата скротална половина при по-напредналите случаи.

Диагнозата не представлява трудност и най-често се поставя с оглед и физикален преглед. Най-често използванията интрументален метод е ултразвуковото изследване на хидроцелето, при което са видими и тестиса и самото съдържание на хидроцелето. Усложнени форми на хидроцелето са хематоцелето и пиоцелето. При хематоцелето съдържанието е изпълнено с кръв и се дължи най-често на травма. А при поцелето съдържанието е гной и е следсвие на услойняване на възпалителни заболявания на тестиса.

Лечението на хидроцелето е хирургично. Най-често операцията се извършва чрез скротален достъп и се понася добре от пациентите. След достигане на тестиса обвивките му се обръщат и зашиват наобратно – операция на Винкелман. Снимка 3 При по-напреднали случаи и задебеляване на самите обвивки на тестиса може да се наложи резецирането им и обшиване на ръбовете – операция на Бергман. При вроденото хидроцеле се има в предвид и самият комунициращ канал,който трябва да се затвори.

Хидроцелето е често срещано и социално значимо заболяване. Често при отлагане на лечението води до увреждане на функцията на тестиса. Навременното му опративно лечение води до пълно излекуване и възстановяване на функцията на тестиса.

                                                                              Автор на статията : Д-р Ведат Сабриев

          Университетска болница „ Александровска” – Клиника по Урология, София

Всички публикувани материали имат чисто информативен характер и не могат по никакъв начин да заменят лекарската консустация и преглед. Самолечението и късната диагноза могат да имат фатални последици за вашето здраве.